Кадилакът е в пресечката
Е ли фотографията машина на времето? Разбира се, че е. И не само защото оставя материални следи с емоционален отпечатък, които връщат зрителя към конкретен момент от времето. Понякога поглеждаш през визьора и се пренасяш директно в друга епоха благодарение на някакви неочаквани елементи на средата. Така се случи и с мен. Тегава августовка жега. Татяна и Петър току що са се врекли един на друг, а аз снимам сред мараня и щастие, опитвайки да уловя всеки скъпоценен момент. После внезапно казват: „Ще празнуваме в Макдоналдс!“. И тук се случи за мен това „счупване“ на времепространството. Докато успея да осмисля, че това няма да е сватба като всяка друга, докато успея да запечатам радостта на децата им, защото, знаете, децата обичат Макдоналдс, внезапно изпитах чувството че се озовавам на един от онези дълги, равни, прашни пътища някъде си в Щатите може би през 60-те. Защо през 60-те, ще попитате? Нямам логичен отговор. Може би заради свободно разпуснатата коса на Татяна, която толкова много приличаше на онези естествено прекрасни жени, които съм виждал на снимки от онази епоха; или заради непринудената елегантност на двамата, постигната без усилия и кой знае каква подготовка; заради странните им пръстени, без камъни, без лукс, а просто като символ на свързване в безкрая и нищо друго; заради пълната липса на суета. Заради свободата, която излъчваха и чувството, че навсякъде са си на мястото. А и заради Макдоналдс, този така спорен днес Макдоналдс, трябваше да са 60-те – когато е бил витрина на благоденстващ живот, а не развенчана фабрика за fast food. Влязохме на хладно, но моята илюзия и тя си влезе с мен вътре. Колко пък да се е променил Макдоналдс от 60-те, освен малко в брандинга? Отегчени лица с провлачен говор зад шубера, също като във типично крайпътно заведение на прашния път от моята фантазия, и моите младоженци и техния красив, компактен свят за четирима – такъв контраст на средата е подарък за всеки фотограф! Наблюдавах ги през визьора – как чакат спокойно на опашката, тържествения им обяд в картонени кутии, децата, за които всичко друго при вида на картофките изчезна, и си мислех, че идилията е вътрешно състояние и затова можеш да я срещнеш дори и на такова абсурдно място.
А Кадилакът беше в пресечката. Те ще се качат на него, ще отпрашат по безкрайния път, ще карат дълго, понякога ще спират, пак ще продължават, ще видят заедно много изгреви в огледалото за обратно виждане и много залези пред себе си, и така ще минат поне сто години. Обикновено така става.
Огромни благодарности на Izabel Garabedyan, за невероятния текст, разказващ тази история.